Денят идва и си отива
и още един шанс за промяна се убива.
Всеки ден звъни аларма, за да се пробудиш,
но нямайки желание да се трудиш,
я спираш без да се зачудиш.
  Светът е сив , целта неясна,
а времето лети със скорост бясна.
  Хора идват,поздравяват,
някои от тях остават, 
питат "Как си?", 
но по-добре да отминават.
  Храната става вид зараза,
но това дори не се явява като повод да й се гледа на нея с омраза.
  Дневникът е пълен с ангажименти,
но не сега, животът ми е пълен с други прецеденти.
 Слънцето изгрява и залязва,
а празник така и не се забелязва,
само ежедневието е събитието, което се отбелязва.
 Щастие - няма, тъга - няма, чувства - няма,
само пропадане в дълбока яма.
 Силата е изчерпана,
движенията са ограничени,
хубави и лоши моменти са незабележими, макар и звучни като сирени.
 Светът отново ще живее,работи и ще се весели,
а аз отново ще съм човекът, който ще заспи.